PETAR KANEV

PETAR KANEV Was born in 1942 in the town of Alfatar, Silistra, Bulgaria. He graduated from the The Higher Institute of Economics, Varna in 1972.
So far, he has published two books, “Legends and Myths of Dobrudja and Alfatar”, 1996, and “Vladimir Mousakov – the Unknown” 1998. He has prepared for publication his third book “Bard of Eternity” dedicated to the great Bulgarian writer “Yordan Yovkov”.
Petar Kaven is member of the Union of Independent Bulgarian Writers; member of the Union of Scientists in Bulgaria, member the Union of Bulgarian Journalists, and member of the Union of Bulgarian Folklore Scholars.

--------

ЗЛОКОБНАТА ОРИСИЯ

     /разказ/

                                                          ...Третата дума, орисва:

                                                          "Да не земаме детето,

                                                          нека го гледа майка му,

                                                          да расте, да си порасте,

                                                          да стане двайсетгодишно,

                                                          да го майка му ожени -

                                                          в неделя на венчилото,

                                                          в понеделник булка под будо,

                                                          във вторник на носилото,

                                                          а в сряда - в черната земя...

---------------------------------------------------------Из народната песен "Орисана невяста"

     Това било много отдавна. В дола, източно от селото, известен днес като Касап Кулак, бълбукала голяма белокаменна чешма.
     А от срещата на беснеещата вода от железния чучур с първите слънчеви лъчи, се раждали с нищо несравними сребърни светкавици...
     Затова и най-големите чобани от онова време - Ристо Зевзека, Михаил Паничката и Дългия Димо - построили точно там къшлите си. Впрочем не - те им били предоставени по наследство от деди и прадеди. И защо не... Изгревът най-напред в техните бурдели надничал, гората била на един хвърлей място, а наоколо - на юг, запад и север, ... мера, мера, мера.
     А на средата между гората и чешмата, бил и егрекът, "конакът" на овцете - вековният стар дъб.
     Много лета минали така - в мир и спокойствие.
     Заран първи се събуждал Михаил Паничката. Стъпвал леко, като котка, и лично проследявал дежурствата на кучетата. За него се говорело, че само той е човекът, който може да ги хваща в нарушение - когато спят...
     Той тутакси поглеждал към небето и гадаел по звездите. Ако се окажел ясен, слънчев ден, то много път им предстояло - през Циганската локва до Кърковия чеир, или от Пантовата шума и Вратника - та до Голямото усое. Влизал той в бурдела и дърпал ямурлука на Ристо. А още преди това лаввал и Мурджо. И, може да се каже, че Ристо и Михал били много добри ортаци – за нищо не се карали, а чакмака, пражнята и кремъка, дори водата в кратунките, цепили по равно, по братски.
      Не безпокоили те Дългия Димо – той бил инат човек, за него всичко било криво и на всяка приказка им отговарял все чепато и стреснато. На всичко отгоре, обичал да спи до премала. Но в замяна на това, искайки да ги надхитри, тръгвал със стадото си сам. Според него хай-хубавата паша била там – в Габрака. Дългите саища и Данковата урва.
      А Ристо и Михал първи издоявали овцете си на стъргата, сръбвали по една гореща попара, наливали и в едни счупени тенекии мляко на кучетата.
      И така – ден след ден. Много лета. Цял живот.
      Защото на тази земя те разбирали само от чобанлъка.
      Била гореща икиндия. По Енювден. След прибирането на стадата тримата чобани, от немай-къде, се подпрели на чешмата. И по-точно, на качулката и. А и „развързали торбата с приказките“ от „време оно“.
      Но по заник слънце били втрещени от неописуема гледка – глутница от десетина вълка клечала и виела под клоните на Стария дъб!
      Не им било за първи път – те, дето се казва, били срещали вълци „под път“ и „над път“, но сега било друго.
      Постояли още малко, а после – за да не ги дразнят – се прибрали в бурделите си.
      Но на другата вечер, по икиндия, гледката била абсолютно същата... Не се изменило нищо и при следващите вечери – вълците неизменно и като за съвещание, се събирали под ствола на Стария дъб.
      Чак на петнадесетата вечер се престрашил Дългия Димо.
      - Утре, още преди силно пладне – казал той на Зевзека и Михал – аз ще се кача на Стария дъб... Искам така, отблизо, да разбера каква е тая работа.
      Казал и го сторил.
      На другата вечер, в точно определеното време, по вълчата пътека от към гората, в строго очертана колона, като всеки следващ стъпвал върху дирите на предходния, заприиждали седем-осем представители на животното, което няма нито приятели, нито неприятели – на най-свирепия земен хищник по тези земи.
      Стигайки под Стария дъб те се спрели. А малко по-късно, след приятелско ръмжене, се подредили във формата на полумесец – с изглед към чешмата, към къшлите, към селището и Чеира.
      Изневиделица пред тях тупнало нещо едро и с големи, черни крила... Дългия Димо облещил очи – не било нито русалка, нито самодива. Не приличало, също така, нито на човек, нито на божество... Защото била .... Орисницата!
      -Твоята задача – обърнала се тя към вълка, известен с прозвището „Оранжевия бяс“ - за тази вечер ще бъде лека... Изтърбушваш само два вола в агълите на Ченгене гьолджу... А ти – вълчицата „Сивата стрела“ гледала с очи като въглени – ти ще трябва да преминеш малко на гладна диета... Снощният елен-хлопатар от Липака, ще ти е доста тъчен поне за три дни. Затова сега ще си на растителна храна – на ягоди, пъпеши и дини. Може и жаби, гущери, зайци и диви гълъби, но само в Бостанлъка – използвайки паузата, , „Железният зъб“, поредният родственик на чакала, раззинал уста в прозявка., (бил с най-голям стаж в схватката между вълк и куче, тогава, когато от зъбите изскачат искри). - Така няма да я бъде – скастрила го Орисницата – уж сте глутница, а ти си все вълк-единак... Запомни, за последен път ти е... Изтърбушваш осем овце в Стайковата елпия и мяташ един коч на врата си. И нещо друго – от утре ще ловуваш с Едноокия – Циклопът, давайки си вид, че може да бъде отглеждам дори при домашни условия, бил със слабо зрение, но с много добре развито обоняние и слух. Едно истински подивяло куче, той неведнъж се бил справял с поставени от човека отрови и капани.
      Не успял само, когато ловец с оръжието си му изкарал дясното око.
      А Орисницата, все в тоя дух, продължила с разпределението на задачите. И почти вдигнала черните си крила да отлитне, когато се сетила за най-страшния от страшните, за човекоядеца.
      - Канибале, щях да те забравя – обърнала се тя към най-стария вълк, черен като врана и едър като магаре – чест ти прави, че само преди десетина дни предвождаше глутница от петнадесет твои побратими при нападението на двадесет и петте горски работници в Колибите. Затова и задачата ти за тази вечер ще бъде просто за отмора. И така... Твоят късмет се намира тук, горе, - показала тя с пръст, без да вдига глава – на Стария дъб. Вярвам, ще ти стигнат сто и двадесет килограма месо и кости, взети заедно, досегашно притежание на Дългия Димо!
      Миг след това Орисницата изчезнала.
      Един по един се заизнизвали и вълците.
      До ствола на Стария дъб кротко лежал, прозявайки се, само Канибалът.
      Около час и половина-два продължило надхитрянето.
      Между впрочем, Дългия Димо бил инат човек, но от голям страх пуснал отгоре малко вода...
      Канибалът разтърсил глава, станал и заминал нанякъде.
      Дългия Димо това и чакал. Тутакси слязъл, препуснал по бурделите, извикал Ристо и Паничката, и с думи, подобни на димна завеса от символи, безсмислици и човешки понятия, завършил:
      - Тази нощ Канибалът ще ме изяде. Какво да правя? ...Чух го лично от устата на Орисницата.
      - Нищо няма да се случи – успокоил го Паничката – Ще смениш бурдела си. Ще легнем тримата при Ристо. Ще бъдеш в средата – между нас, двамата.
      Така и сторили.
      Както винаги, веднага след полунощ, пръв се събудил Паничката.
      - Димо, Димо, тука ли си? - тихо изрекъл той, прострял ръка, но задърпал... крака на Зевзека.
      А след това двамата, търсейки Димо, моментално излезли навън.
      Накрая зад бурдела намерили оглозгани кости и антерия.
      Те били на Дългия Димо.
      В това време Канибалът, след превъзходно изпълнение заръката на Орисницата, бил вдън гори тилилейски.