KALINA TSANEVA

Калина Цанева е родена през 1934 година в село Чавдарци, Ловешко. Разкази пише от студентските си години в Софийския университет, “Климент Охридски”, където завършва българска филология. Къси разкази публикува в периодичния печат, а първият й сборник “Излъжи ме пак” излиза през 1987 година. Следват сборниците с разкази “На седмото небе”, “Грях ли е”, “Женски капризи”, “Да се чуди човек” и повестта “Това е, драги зрители”, плод на преживяванията й като репортерка в Българската национална телевизия. Има излъчени телевизионни документални филми и радиопиеси по Българското национално радио. Разказът “Един на нула” е от юбилейния сборник “Най обичам да обичам”, който излезе през настоящата 2004 година. Под печат е сборник с импресии. Авторката черпи теми от детството си на село, от живота на съвременния гражданин в София, където тя живее. В голяма част от творчеството си Калина Цанева проследява сложния женски свят на съзряващото момиче, на майката и на зрялата жена в късна възраст. Нейни разкази са превеждани на руски език, арабски и словенски. Член е на Съюза на българските писатели.

--------

A DOG WITH A LEASH

For Irena

     This morning Mrs. Tatarska was once again late in taking Jacky for a walk. While she was finishing her coffee and cigarette, and again while she was putting on her make-up, the little poodle impatiently darted here and there between her and the front door. How long are you going to putter around? Let’s get out of here. You can smoke outside on the bench as much as you want…
     - Right now, sweetheart! Be patient a little longer- What am I supposed to do when there’s no one to replace me even for one morning. We are all alone in this world and so we must bear with one another Isn’t that so, my little boy?
     Mrs. Tatarska truly loved her little dog in the way people love their only living possession. After all, how can you look after a dog if you don’t love it? Ever since her husband died in an accident, she had been completely alone. She had no children. And after she was laid off from her job, she was left without colleagues as well. She was first to be dismissed because she had no dependents and because after the new government paid out restitution for previously confiscated property, she was financially secure. As if having no money was worse than being isolated from the world, not being useful to anyone! For that reason, she tried to get a job several different places, but who was hiring people over 40? And so at the end of the day she turned out to be useful only to Jacky.
     Strangely enough, instead of feeling freer and more energetic after being relieved from the yoke of her official duties, she became more indolent and sluggish. She had more time and was yet unable to get things done- it was as if some kind of spring had popped inside of her. Why should she hurry? And so when she finally reached up to take down the leash from its hook, the dog wagged his tail furiously and whined in eager anticipation. But obediently and patiently he submitted to her buckling the collar around his neck. To him this sturdy collar was the much-longed-for yoke of freedom Indeed, who can say that hungry, scruffy stray dogs do not dream about the leash of well-fed, clean and pampered pets. How could hey understand the joy of running and rolling around madly if they had never experienced the power of the leash? Even if Mrs. Tatarska never took his leash off during their outings, Jacky would be happy all the same. Besides, this leash was the newest kind- wound on a spool. You could pull it out from your owner’s hand as much as you wanted. And if you were really strong you could force her to run after you wherever you wanted. You were fully in command of the situation. If she didn’t like to run, then let her turn you loose. That was the way Jacky saw it and he was content with life.
     So on that morning, after he had marked several trees, he pulled his owner after him. He stopped only in front of the newsstand so she could buy a paper, and then he bolted directly towards the children’s home. Behind the iron bars of the fence a little friend was waiting impatiently for him. He was a very kind and bright little boy- he was waiting for the dog right behind the bench where his mistress always sat. And while she was perusing her paper and smoking a cigarette, they played freely behind her back. The boy petted him, kissed him, and Jacky delightedly licked his salty wet nose. Thus they played to their hearts’ content, up until the rest of the children were brought outside into the yard of the orphanage. This avalanche of shouting children terrified Jacky and he began to tremble. He quickly hid under the bench at the feet of his mistress. It was as frightening as when they had once unintentionally passed by just such an iron fence that surrounded a dog pound. Goodness gracious! What awful barking and fighting sounds came from beyond that fence- Heaven forbid he should ….!
     After that first meeting between Jacky and the child, Mrs. Tatarska was very concerned. She forcibly wrenched her snowy white, curly-haired poodle out of his dirty hands and rushed off to the house. For a long time she combed out his coat to make sure he hadn’t caught fleas and then carefully bathed him. Thank God, she discovered neither fleas nor lice.
The next day, before she even realized it, the little dog led her right back to the fence of the children’s home. She was horrified when she saw the child in the same place waiting for Jacky. So joyfully and determinedly did Jacky rush toward him, that she was not able to pull him in a different direction. Therefore she sat down on the bench again but this time facing the fence. With amazement, but with a sense of jealous foreboding, she watched their wild joy at being reunited. After a bit the little boy asked:
     - What’s my dog’s name?
     - His name is Jacky- replied Mrs. Tatarska rudely- And he’s not yours, he’s mine. Don’t you have a little friend here to play with? Why do you latch on to my dog?
     - Um… I do but I don’t have a little brother, a child who is so clean and who smells so nice. Or who loves me so much.
     - So why did you choose a dog? You’re a human. Don’t you have brothers or
sisters?
     - I don’t know….I don’t even have a mother.
     - You can’t not have a mother. Hasn’t she been here to see you?
     - Phhhh. All she did was have me and leave me in the hospital. Maybe she died…. Some children’s mommies come here to visit them every now and then. But my mommy must not be alive…. Anyway…. Wouldn’t you like to be my mother? So I can have a little brother and a mother. Wouldn’t you?
Mrs. Tatarska was taken aback by such an unexpected question. What a nuisance! Only after some time had passed did she say….
     - Well, I already have a little boy. Here he is – Jacky….Now you go back inside. The staff might be looking for you. And they will scold you.
     - They won’t scold me- They know I meet my little brother here. Because isn’t that how Vasco found himself a mother? By the fence. And later his mother and father came to take him home. In a car! For Christmas they brought us treats. And Vasco smelled wonderful, just like Jacky…. But he doesn’t have a brother like me.
     - Let’s go, we are leaving. You go on back!
Irritated, she pulled her little dog away and dragged him toward the house.
     She thought for a long time about the child. She was of two minds. First, she decided not to walk in the vicinity of the orphanage anymore. But then she thought about how the boy squeezed his head through the fence in order to look around for Jacky.… And besides, it was nice for the dog to be able to play with a little boy- surely it must be boring to spend all day with a grown-up. On the other hand, it was dangerous- Give an inch and they’ll take a mile. She had no intention of becoming his mother. How, at her age, could she think about looking after a child for the first time? Finally, though, she gave in and decided she could, at the very least, allow him to play with Jacky since it was so enjoyable for the dog. And so they continued to meet.
     As Mrs. Tatarska sat on her bench with her back turned, contentedly reading the paper, Jacky would nimbly push through the fence to the boy. One time, as she was getting ready to leave, she saw that the child had unbuckled Jacky’s collar. She reprimanded him.
     - I only wanted to see how…. Gee, it’s really nice. Okay, I’ll fasten it back on him right away. There we go. Bye Jacky!       Bye Mommy!
She did not like this business one bit- The leash he couldn’t steal because it was firmly around her wrist. But if he should try to steal Jacky! Horrors! She wouldn’t be able to survive. And that “Bye Mommy”….
But in spite of all that the next morning they stopped there again. While folding up her newspaper to leave, Mrs. Tatarska began to pull lightly on the little dog’s leash. Out of habit she pushed the button to shorten the leash but this time it was stretched taut and wouldn’t retract. She turned around to see the child holding Jacky in his arms and the dog collar around his own neck. They looked at each other like that for a long time. All of the sudden the little boy opened his mouth to speak:
     - Please, Mommy, let me be your little dog too!

                         Translated from Bulgarian by Erin Pervis

--------

Един на нула

     Седнала съм сама на пейката, докато тригодишното ми внуче си поиграе на "чист въздух" пред блока. Кани се да вали и затова другите съседки не са излезли на приказка. Скучно ми е. Разгеле до мен сяда непознат мургав младеж.

     – Како, да знаеш тук по "Младост" некоя гледачка? Голема грижа си имам.

     – Какъв ти е проблемът? – захапвам аз. Проблеми ми дай на мене.

     – От седем години съм женен, а още си немаме детенце.

     – Че на колко години си се оженил?

     – На седемнайсет. Бех зелен още, ама жената е шест години по-голема от мен, опитна е, обаче не може да фане. Мъка, мъка! Затуй съм тръгнал по врачки. Не съм от София и не познавам ни една. Та да ме опътиш.

     – Остави врачките, ами идете да се изследвате при лекар. Да се види у кого е причината.

     – Ходихме, ти да си жива! У мен е причината. Рядко ми било семето. И лекарят ми каза, че чак след осмия път се сгъстява. И все по осем пъти работим жената. Не ми ли верваш? Не ме гледай, че съм гърчав. Яка жилка съм. И много страстен. И жената страстна, а още нищо. Значи, срам ме е тук да си съблеча ризата да видиш как ме е издрала жената. Луда я праим, значи. При толкоз страст едно детенце да не можем да си направим! Ади де! Само магия ми е направена. А, каке?

     – То кога ще стане, и без страст става. Ами що не идеш на Кръстова гора. Чувала съм, че там някаква монахиня разваляла магия. Много помагала.

     – Ходихме. Ще си проимате детенце, вика. Не се отчайвайте. Ама аз зех да губя надежда.

Дожаля ми. У всички хора по земята еднаква е мъката по рожба. Най - човешката. Ама как да му помогна, като не съм лекарка.

     – Ти си по-учена, по си живела. Внуче имаш, да ти е живо и здраво, значи си раждала, мъжът ти сигур е по-опитен от мен.

     – Вдовица съм от много години. Понякога синът ми води детето да му се порадвам, да го погледам ден-два.

     – Дай ми некакъв акъл, ма како, молим ти се.

     – Ами и у нас вече правят изкуствено забременяване. По телевизията показаха инвитро бебета. Хубави, здрави. Опитайте...

     – Ама аз искам мое циганче да си е. Жената ходила при некаква врачка и оная шафрантия я подучила да си открадне. Да легне с чужд мъж и да не ми казва. Ама тя ми каза. Аз, вика, само от теб искам да си имам дете – като теб да е хубаво и надарено.

     – Каква дарба имаш. Музикант ли си?

     – Как каква дарба, ма жена! Че колко мъже го могат по осем пъти на вечер! Не се черви – истина ти казвам. Лошото е, че редко си ходим у дома. Гледам да изкарам тук некой лев. Канал отпуша, я некой покрив залея. Ама най-добри пари от цветни метали падат. Срамен труд нема. Нали така?

     – Така е. Срамно е да се краде.

И чак като се чух да говоря за кражба, си дадох сметка, че от нас двамата аз съм крадлата. По навик гледам на момчето като сюжет за разказ, който съдбата сама ми изпрати на пейката. Зад неговата мъка търся да уловя интрига, да открадна интересна идея, дума. И ако си талантлив, ако поръсиш сюжета с художествена измислица – разказът става.

     – Не ме докачай на чест! Чуждо не пипам. Ти ако ми фърлиш едни карти, ще видиш що за човек съм. Ама сигур не знаеш да гледаш?

     – О, не, не умея. А инак съм ходила на гледачка.

     – Слушай да ти разкажа какво ми се случи с една врачка. Много ми я беха похвалили. Значи, влизам и си казвам болката като на тебе. Точно такова хапче имам, ми вика. Изпиваш го и бебето ти е в кърпа вързано. Имаш ли сто лева? У мен ги немам, ама за такова нещо не жаля пари. Откъде-къде ще ги изнамеря. Стига да помогнеш – ще те позлатя. А тя казва – ама аз гледам на пъп. Сваляй гащите! Бре! Сащисах се – майтап ли си прай тъз жена с мен. А тя не се майтапи – ако искаш, вика, да ти помогна, всичко трябва да видя, да опипам. Нали при лекар всичко се казва и показва. И посяга към гащите. А аз като в песента, нали си я чувала: "Аз дръж, той дръж – скъса ми фустана, мамо, скъса ми фустана". И ми ги свали. А че като видя колко съм надарен, очите й на ластик станаха...

Е, много загрубя играта! Иде ми да стана и да зарежа сюжета. Но човек не знае от коя трънка ще изскочи заекът. Ако съм писателка, не върви да се правя на дама, а трябва да имам кураж да гледам в очите този скапан живот без маска и грим, а не напудрен като в някои разказчета.

     – И? – поемам риска на занаята.

     – И ма води към кревата. А аз се дърпам. Не ми се виде млада. Има - нема, тъй като те гледам, ти си по-млада от нея. Досрамя ме, како. Ама като ми каза, че от години е вдовица, че от кога мъж не я е барвал, замислих се. А тя – хайде, какво се чудиш. Ако ме сайдисаш, хапчето без пари ти давам. А? Или си нещо кедерлия? Аз – кедерлия! Тя не знай с кого си има работа. Я не дразни лъва! Дай хапчето и да си тръгвам. Оттук сух няма да излезеш, вика. À си тръгнал, à съм се разкрещяла, че крадец е влязъл в къщата ми. А в полицията не си поплюват. От друга страна си мисля – грях е на жена да се отказва. Па човещинка е – дощяло й се на жената. И на тез години жената си е жена, нали така, каке? Стара жена нема – калпави мъже има. И кандисах. Ама и хапчето, нали – питам. И хапчето го имаш, и петдесет лева отгоре ти давам, вика, да видиш, че съм човек. Па зажумях и легнах. Еле стана работата. Голема жена си, й казвам. Евалла ти праим!

     – А хапчето даде ли ти го? – питам.

     – Абе, каке, голем балък си била! Хич те нема по мъжката част, значи!

     – И мама, Бог да я прости, същото ми казваше: "Язък, че си висшистка, пък нищо не разбираш от мъже!"

     – И много често прескачам до нея. Я, че й прòстим – масата сложена, ядене, пиене, банята ти баня и петдесетарка на тръгване ми снася. Велика дама!... Ох, каке, да знаеш тук некъде наблизо да има тоалетна? След такъв разговор с хубава жена като тебе, нали разбираш, требе некакси да олабим жилата...

     – Е-е-е! Пред жена така не се говори – не издържах накрая.

     – В твоя апартамент нема ли тоалетна?

     – Моля!?! – Най-после ми светна. Скочих като ожилена.

     – Чекай, чекай, де! Ти май се докачи. Аз като един мъж съм длъжен да те зачета, пък ти че не се имаш вече за жена, си е чисто твоя работа.

Грабвам си внучето и с подвита опашка затръшвам вратата и здраво се заключвам.

     Ей на това му се вика художествена измислица! Какво познаване на женската същност у тоз хашлак! Господи, какъв талант – какъвто само гладът може да роди! Един на нула за циганчето.

--------

Куче с каишка

На Ирена

     И тази сутрин госпожа Татарска окъсня с извеждането на Джеки. Докато си изпие кафето с цигарата, докато се гримира, пуделчето нетърпеливо шареше между нея и входната врата на апартамента. Гледаше я умолително право в очите, караше й се – докога ще се туткаш, хайде да тръгваме, пък на пейката ще пушиш, колкото искаш...

     – Ей сега, миличко! Потрай още малко – какво да правя, като няма кой да ме отмени поне една сутрин. Сами сме си на тоя свят и трябва да се слушкаме. Нали, мойто момченце?

     Госпожа Татарска истински обичаше кученцето си. То аслъ може ли да гледаш куче, ако не го обичаш? Както се обича единственото живо същество, което има човек. Откакто мъжът й катастрофира, тя остана съвсем сама, защото нямаха деца. А след като я съкратиха от службата, остана и без колегите. Първо нея уволниха, защото била бездетна и след реституцията била материално осигурена. Сякаш да нямаш пари е по-страшно от това да си изхвърлен от живота, никому непотребен. Затова тя опита на няколко места да се хване на работа, ама кой ти взема хора над четирийсетте. И така в крайна сметка се оказа, че е потребна единствено на Джеки. И кой знае защо, вместо да се почувства свободна и по-енергична, след като се беше изоглавила от ярема на служебните задължения, тя стана по-ленива. Времето все не й стигаше – сякаш някаква пружина се беше скъсала у нея. Пък и закъде да бърза? И когато най-после посегна да свали от закачалката каишката на кученцето, то размаха до скъсване опашка, заскимтя от радост. Покорно подаде врата си и търпеливо изчака да му я закопчее. За него този здрав нашийник беше ожиданият ярем на свободата. Защото кой може да каже дали гладните бездомни песове не мечтаят за каишката на охранените, чисти и обичани домашни кучета. Как биха разбрали те радостта от това лудо тичане и търкаляне, ако не са изпитвали властта на каишката. Макар че на Джеки никога не му я сваляха по време на разходките, той пак беше щастлив. Освен това тази каишка беше от най-модерните – на макара. Можеш да се отдалечаваш от ръката на стопанката, колкото си искаш. Ако пък си по-силен, можеш да я повлечеш да тича след теб, накъдето си искаш. Ти си пълен господар на положението. Щом не й се тича, нека те отвърже, ако й стиска. Такава беше философията на Джеки и той беше доволен от живота.

     След като маркира няколко дървета, галеникът повлече стопанката си. Спря само пред будката, докато тя си купи вестника, и драсна право към детския дом. Защото зад железните решетки на оградата с нетърпение го очакваше приятелче. То беше много мило и умно момченце – чакаше го точно зад пейката, на която господарката му сядаше. И докато си прочете вестника, докато си изпуши цигарата, те на воля си играеха зад гърба й. Детето го галеше, целуваше го, а Джеки с огромно удоволствие ближеше мокрия му солен нос. И така те се обичаха до насита, докато не изведеха на двора останалите деца от сиропиталището. Плашеше го тази лавина от детски викове и започваше да трепери. Бързо се скриваше под пейката до краката на стопанката си. Наплаши се, когато случайно бяха минали край една такава желязна ограда на пансион за кучета. Ле-лее, какъв лай и вой се носеше край оградата – мани, мани, да не дава Господ!

     След първата среща на Джеки с детето госпожа Татарска много се беше притеснила. Тя насила измъкна от мръсните му ръце бялото като пуканка къдраво пуделче. И хукна към къщи. Дълго го пощи да не е прихванало бълхи и старателно го изкъпа. Слава Богу, не откри нито бълхи, нито въшки. А на другия ден госпожата не усети как кученцето пак я беше отвело до оградата на детския дом. Ужаси се, като видя детето на същото място в очакване на Джеки. Както радостно се беше устремило към него кученцето, тя не успя да го отвлече на друго място. И седна на пейката, но с лице към оградата. С удивление и свито сърце ревниво наблюдаваше буйната радост от срещата им. По някое време момченцето попита:

     – Как се казва моето кученце?

     – Джеки се казва – троснато отговори госпожа Татарска. – И то не е твое, а мое. Ти нямаш ли си тук другарчета, ами си се залепил за кученцето ми?

     – Е-е-е... имам си, ама си нямам братче, дето да е толкова чисто, да мирише на хубаво... и така да ме обича.

     – Че как може куче да избереш? Ти си човек. Нямаш ли си брат или сестра?

     – Не зная... Аз и майка си нямам.

     – Не може майка да нямаш. Не е ли идвала тук да те види?

     – Тц. Тя само ме е родила и ме оставила в болницата. Може и да е умряла... На някои деца майките понякога идват. А моята сигурно не е жива... иначе... Ти не искаш ли да ми станеш майка? Да си имам и братче, и майка. А?

     Госпожа Татарска се стъписа от неочаквания въпрос. Ама че беля! Чак по някое време каза:

     – Ами аз вече си имам момченце. Ето го – Джеки... Я се прибирай, че може да те търсят възпитателките. И ще ти се карат.

     – Няма да ми се карат – те знаят, че тук се срещам с братчето си. Щото нали Васко така си намери майка. До оградата. И после дойдоха и майка му, и баща му и си го взеха. С кола! За Коледа ни донесоха лакомства. И Васко миришеше на хубаво като Джеки... Ама той си няма братче като мен.

     – Хайде, ние си тръгваме, а ти се прибирай! – и тя нервно издърпа кученцето си и го повлече към къщи.

     Дълго мисли за детето. Беше на два акъла: първо реши да не минава вече край градината. Но като си представи как детето е провряло глава през оградата и само се оглежда за Джеки... Пък и на кучето му беше приятно да си играе с малко дете – сигурно му е скучно по цял ден с възрастен човек. От друга страна е опасно – подадеш пръст, а ти налапат цялата ръка. Тя нямаше намерение да му става майка – къде на тия години тепърва с дете да се занимава... Накрая се смили да му позволява поне да си играе с Джеки, щом и на него му е приятно. И срещите продължиха. Джеки пъргаво се провираше при детето, а госпожа Татарска сядаше гърбом на пейката и спокойно си четеше вестника. Веднъж на тръгване видя, че детето беше разкопчало нашийника от врата на Джеки. Скара му се.

     – Аз само да видя как се... Много е хубав. Ей сега ще му го закопчея. Готово. Чао, Джеки! Чао, мамо!

     Никак не й хареса тая работа – каишката не можеше да открадне, защото е вързана за ръката й, ами да не вземе да открадне Джеки. Ужас! Няма да го преживее. И това "чао, мамо"...

     Но на следващата сутрин пак там се спряха. Докато сгъваше прочетения вестник, госпожа Татарска започна да подръпва каишката на кученцето да тръгват. По навик я скъси, но тя нещо се опъна. Обърна се и се стъписа: детето държеше в ръце Джеки, а нашийника бе закопчало на врата си. Дълго се гледаха така. Изведнъж детето продума:

     – Моля ти се, майко, нека и аз да ти бъда кученце!