GANCHO SAVOV

--------

СЪВРЕМЕННИТЕ ЮЖНОСЛАВЯНСКИ ЛИТЕРАТУРИ

      Названието южнославянски литератури е възможно да извика неточна обобщена представа за литературите на славянските народи, които живеят на Балканския полуостров. Неосведоменият читател навярно би си помислил, че става дума за изключително сходни литератури, а всъщност те са доста различни помежду си и по езиците, на които се пишат, и по своите поетики и естетически характеристики, и по цивилизационните специфики, в рамките на които се развиват.
      Тези литератури фактически са: българската, македонската, сръбската, черногорската, босненската, хърватската и словенската. Прието е “южнославянски” литератури се назовават тези от бившата федеративна Югославия, докато българската литература се представя самостоятелно. В настоящата статия също ще се говори по този начин, като българската ще остане за отделен анализ. Ще ги представим информативно и възможно по най-ясен начин, в последователност според тяхната близост и с лаконично въвеждане.
      Необходимо е да се пояснят предварително и няколко други специфики. Сръбската, черногорската, хърватската и босненската се пишат на три разновидности от един език, който доскоро се наричаше сърбохърватски или хърватскосръбски, понеже е изграден върху един диалект, наречен “щокавски” с единна граматическа структура и два главни варианта – източен и западен. Те обаче отдавна са оформени стабилно в отделни книжовни наречия, с неголеми разлики помежду им, които след разделянето на Югославия станаха отделни нормативни езици – сръбски (с отделен черногорски вариант), хърватски и босненски. Съвсем отделни и различни славянски езици са обаче словенският и македонският. Важно е да се знае и че в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина равноправно се употребяват кирилица и латиница, в Хърватия и Словения – само латиница, а в Македония – само кирилица. Освен това източният дял на славяните в бивша Югославия (сърбите, черногорците, част от босненци и херцеговинци и македонците) са в православната, а западният дял (западната част от босненците, хърватите и словенците) са в католическата цивилизационна зона.
     
      Най-старите наченки на сръбската литература датират от ХІ век на н.е., но същинското й начало започва с православната религиозна книжовност в зората на ХІІІ в. След дълъг период на мълчание по време на Османското владичество, тя се пробужда в края на ХVІІІ в. Отначало се развива в гр. Нови Сад, тогава в рамките на Австрия. След освобождаване на Сърбия през първата половина на ХІХ в. културният център се премества в Белград. Преминавайки през романтизма, сръбската проза се изгражда в реалистично направление и от селската и партиархална се обръща към гражданските теми ( Стеван Сремац, Бранислав Нушич, Борисав Станкович). В края на ХІХ в. поезията възприема модерния европейски дух на символизма (Милан Ракич, Йован Дучич). По-късно, между двете световни войни, тръгва в крак с новите модернистични европейски направления. Утвърждава се експресионизмът (Станислав Винавер, Милош Църнянски, Раде Драинац), фолклорно-мистичният модернизъм (Момчило Настасиевич, Десимир Благоевич) и особено сюрреализмът (Марко Ристич, Душан Матич), като тогава Белград е вторият му център след Париж. Развива се силно и новият реализъм, характерен с подчертаната си импресивна мисловност (Десанка Максимович, Велко Петрович, Исидора Секулич). По време на хитлеристката окупация литературата се развива в условията на широкото съпротивително движение, на равнището на революционно-патриточното творчество.
      След Втората световна война т. нар. “социалистически реализъм” има много кратко присъствие и литературата продължава предивоенните си традиции в модерния реализъм (Добрица Чосич, Оскар Давичо, Стеван Раичкович, Антоние Исакович, Драгослав Михайлович и др.). След средата на 50-те години в поезията се оформя съвременният индивидуализъм със сюрреалистични черти (Васко Попа, Миодраг Павлович), на неосимволичния артизъм (Йован Христич, Бранко Милкович) с подчертано развитие на националната образна система. В прозата се очертават модерни психоаналитични и постмодерни автори (Радомир Константинович, Борислав Пекич, Милорад Павич, Светислав Басара, Слободан Селенич), всред които най-голяма известност в света добива Данило Киш, който е предложен от Франция за Нобелова награда, но смъртта я изпреварва.
      Драмата е силно философска и с критична гротескност (Александар Попович, Велимир Лукич, Душан Ковачевич, Биляна Сръблянович и др.) Много силно и оригинално присъствие има сатирико-хумористичната литература (Влада Булатович-ВИБ, Душан Радович, Милован Витезович, Радивое Боичич и др.). Равнището на литературната наука и критика е много високо и се очертават редица високо ерудирани авторитети (Милан Богданович, Велибор Глигорич, Петар Джаджич, Драган Йеремич, Предраг Палавестра, Милош Бандич и др.) .
     
      Любопитно съприкосновение със сръбската има черногорската литература. От ХІІ до ХІХ в. тя също като сръбската живее в православните традиции в континенталния район. В района край Адриатическо море тя е главно католическа – религиозна и светска, с ренесансов характер и там срещаме автори, които са писали на латински, италиански и народен език.
      Съжителството между черногорци и сърби обхваща дълги исторически периоди и тяхното общуване е причина да се появят две позиции за идентичността на малкия черногорски народ, а респективно и на литературата му. Едната е, че черногорците са напълно отделна нация със своя история и държавност, бит, манталитет, антрополотгически особености, отделен официален литературен вариант на сръбския език и пр.; другата позиция гравитира към сърбите, считайки черногорците като етнос в рамките на сръбската общност. Това е причината едни черногорски писатели да се считат едновременно за сръбски и черногорски, а други държат само на своето черногорство.
      Иначе романтично-родолюбивото настроение, с което е изпълнена черногорската литература на ХІХ в. ( Петър Петрович Негош) се сменя бавно с реализма и нейното същинско обновления в съвременния смисъл, започва едва след Втората световна война. В нея обаче остава непокътнато нещо неоценимо – необикновено богатата словесна народна традиция, метафорика и образност, склонността към размисъл за духовния и психически мир на човека.
      Същинското обновление започва след Първата световна война (Ристо Раткович – първият модерен поет, Никола Лопичич, Душан Джурович). Силно развитие получава социалната литература, писана с модерен стилов почерк, образност и език (Мирко Баневич, Радован Зогович и др.). Творчеството на черногорските поети и днес много силно изразява духът на този почерк. Тя се отличава със своята нетрадиционност, напрегната емоционалност и особено с епичността си; освен това – с богата звучност, езиков колорит и мисловност (Йеврем Бъркович, Сретен Перович, Милорад Попович, Матия Бечкович, Милан Комненич, Радомир Уляревич и др.)
      През втората половина на ХХ век внезапно се появи могъща вълна от психологически задълбочена проза. Тогава Михайло Лалич изпъкна като един от най-забележителните новатори в югославската проза. Алегорично-мистичният опус на Миодраг Булатович пък започна да се превежда в цял свят (например, само в Полша има сто издания!). С подчертан черногорски дух са напоени творбите и на други изтъкнати съвременни белетристи (Сретен Асанович, Бранимир Шчепанович, Зувдия Ходжич, Гойко Челебич, Балша Бъркович и др.)
     
      Първите писмени паметници в Босна и Херцеговина са епиграфски, от Х-ХІ век По-късно литературата е в рамките на няколко духовни традиции – православната (условно казано – сръбската), католическата (усл. хърватската), а след падането под Османска власт - ислямската (бошняшката, т.е. на ислямизираните славяни), а след ХVІІІ в. - и на еврейската. Такава се запазва до средата на ХІХ в., като само в ограничена степен е дидактично-лирична. Художествена в съвременния смисъл е от края на ХІХ в., след падането й под австрийска власт. В Босна и Херцеговина се утвърждават няколко най-значими автори в модерните сръбска и хърватска литература от прехода между ХІХ и ХХ век. Но това са отделни силни фигури, защото иначе между двете световни войни литературата се развива в реалистичното направление, има предимно социален характер и самобитен лиризъм (Исак Самоковлия, Хамза Хумо и др.)
      Новият й разцвет започва след Втората св. война (Бранко Чопич, Скендер Куленович и др.). Най.значим писател от Босна е Нобеловият лауреат Иво Андрич. През 70-те години на ХХ в. започва бурно обновление на литературата, един съвсем нов период, наричан “феноменът Босна”. Настъпва интензивна модернизация при съхраняване на самобитния характерен колорит в поезията (Мак Диздар, Изет Сарайлич, Хусеин Тахмишич и др.). В прозата се развива психологичното направление (Меша Селимович, Скендер Куленович, Никола Кръстич, Твъртко Куленович, Алия Исакович и др.), което се разпростира и в драмата (Миодраг Жалица, Дервиш Сушич). Модерната литература се представя в творчеството на Анджелко Вулетич – поет, белетрист, драматург.
      По време на трагичния въоръжен конфликт 1992-96 г. и след него литературата разшири неимоверно много своята задълбоченост. Това не бяха мемоарни и патетични текстове, а модерна литература, проникваща в психиката на хората, поставени в необичайни, екстремни ситуации. Откроиха се такива поети като Абдулах Сидран, Йосип Ости, Ферида Дуракович, Марко Вешович, Неджад Ибришимович и др. С неподозирано силна проза се появиха: Джевад Карахасан, Миленко Йергович, Ненад Величкович, Златко Топчич и др., а с драматургия – Сеад Фетахагич, Сафет Плакало и др. Споменатите сегашни писатели са обединени около Сараево, столицата на страната. Другият литературен център е гр. Баня Лука, средището на Република Сръбска. По-изявени имена там са поетите Стеван Тонтич, Райко Петров Ного, Ристо Джого, Предраг Бйелошевич, Станка Прерадович, белетристите Воислав Максимович, Ранко Рисоевич и други
     
      Наченките на хърватската литература намираме през ХІІ в. в католическите църковни книги,писани на създадената от великите славянски просветители Кирил и Методий азбука “глаголица”, с която в Хърватия и днес си служат в някои католически храмове. Истинската литература обаче се ражда през ХV в. в Далмация и гр. Дубровник. Това е първата славянска литература със светски характер и се пише на народен език с латиница. Създава се под влияние на европейския Ренесанс и Хуманизъм, като достига тяхното художествено равнище (Марин Държич, Марко Марулич и др.). През целия си път оттогава насетне хърватската литература върви в крак с развитието на европейските литературни процеси. По-късно под въздействито на барока (Иван Гундулич) литературните традиции се развиват, когато Загреб се утвърждава като център на хърватския обществен и културен живот. След силния период на романтизма (Иван Мажуранич, Петър Прерадович), при Аугуст Шеноа започва периодът на реализма.
      Модерната ориентация към символизма се утвърждава в края на ХІХ в. във всички литературни родове (Владимир Назор, Иво Войнович, Антун Густав Матош, Янко Полич Камов и др.), а след Първата световна война устойчиви позиции заема експресионизмът (Антун Бранко Шимич, Мирослав Кърлежа и др.) заедно с модерния обективизъм, особено в лириката (Драгутин Тадиянович, Добрица Цесарич, Густав Кръклец и др.), социалната проза (Аугуст Цесарец) и пр. Епохално се счита всестранното самобитно творчество на Мирослав Кърлежа, което дава нова ориентация на хърватската литература.
      След 1945 г. темата за Втората световна война се вмести в модерната струя на обновителните процеси и към нея писателите пристъпиха с човешки и нравствени, а не с идеологически мерки (Вйекослав Калеб, Мирко Божич). Друг слой писатели постави основите на новата психологична проза (Ранко Маринкович, Владан Десница). Поезията продължи предивоенните модерни традиции, без да се стреми към авангардност (Юре Кащелан, Весна Парун). Периодът след 50-те години е свързан със списание “Кругови”, около което се събраха привърженици на модернистичните течения и се застъпваха за пълна свобода на литературното слово (поетите Славко Михалич, Владо Готовац и др., белетристите Антун Шолян, Слободан Новак, критиците Влатко Павлетич и Бранимир Донат). Създаде се и кръг около сп. “Разлог” от привърженици на херметизма и метафизичното мислене (Даниел Драгоевич, Анте Стамач, Дубравко Хорватич и др.).
      В периода 1970-72 г. Титовият режим започна репресии срещу критично настроените към режима писатели и интелектуалци, известен като “хърватска пролет”. В политическия затвор бяха въдворени няколко от най-изтъкнатите писатели. Тези събития провокираха появата на силно ангажирано гражданско творчество и в хърватската литература се настани бързо постмодернизмът. В периода на въоръжения конфликт 1991-92 г. постмодерната поетика се оказа резултатна за поддържане на висок обществен и художествен статус на литературата. Очертаха се романистките със световна известност Дубравка Угрешич и Славенка Дракулич, както и техните колеги по перо Неделко Фабрио, Звонимир Майдак, Павао Павличич, Горан Трибусон, Миро Гавран и др., а също и поетите Луко Палетак, Дражен Катунарич и др. Много солидно място заема драматургията, традиционно силен род в хърватската литература, която днес се представя най-добре от Иво Брешан, Миро Гавран, Фадил Хаджич, Иван Кушан, Слободан Шнайдер и др. Хърватската литературната мисъл е със значителен авторитет и всред европейската наука и критика и в нея днес най-изтъкнати са Иво Франгеш, Мирослав Шицел, Влатко Павлетич, Бранимир Донат и др.
     
      В средновековната словенска литература преобладава религиозната книжовност, католическа и протестантска. Най-старият текст (Брижинските ръкописи) са от ІХ в., на латински, а първите прояви на словенски език – през ХVІ в., по време на Реформацията. Новото художествено творчество се появява в края на ХVІІІ в. под влияние на класицизма и предромантизма и достига връх в романтизма на бележития в славянските литератури лирик Франце Прешерн. През ХІХ в. е особено характерно това, че всред словенците се издига на голяма висота славистичната наука (Йерней Копитар, Фран Миклошич). През втората половина на ХІХ в. се утвърждава реализмът, а в края на този период вече доминира словенскката модерна (Иван Цанкар, Драготин Кете, Йосип Мурн, Отон Жупанчич) и обединява символизма, декадентството и импресионизма. Много важно е да се знае, че словенците в продължение на няколко века – чак до създаването на югославската държава през 1918 г. – са живеели под властта на австрийци и италианци, като са показали безпримерна устойчивост и не са се поддали на асимилация.
      Заедно с обновяващия се реализъм след Първата световна война особено силно развитие има експресионизмът, който създава цяла епоха в поезията и драматургията (Сречко Косовел, Тоне Селишкар, Миран Ярц, Славко Грум, Едвард Коцбек). През 30-те години на ХХ в. разцвет получава социално-критичното направление в прозата и драматургията (Мишко Кранец, Франце Беук, Прежихов Воранц, Братко Крефт). По време на нацистко-фашистката окупация се активизира силно драматичната хуманистична поезия (Матей Бор, Карел Дестовник Каюх).
      Поколенията, които след Втората световна война се изявиха със съвременната си ориентация, възобновиха най-характерните традиции на предивоенната литература. Такъв бе експресионизмът, който се поде от неговите протагонисти Едвард Коцбек, Цене Випотник и др., а по-късно се възприе от идващите генерации. Паралелно с него се наложи модерната психологична ориентация в прозата (Цирил Космач, Бено Зупанчич и др.) и един силен рефлективен поток в лириката (Тоне Паучек, Цирил Злобец, Кайетан Кович и др.)
      Откритите пътища отведоха някои словенски творци през 60-те години към екзистенциализма, чиято философия намери израз у друга група изтъкнати писатели, които използваха доста успешно изразни средства на сюрреализма, абсурдна образност, извиквайки асоциации за реалността, която притиска човека (Дане Зайц, Грегор Стърниша и др. в поезията; Витомил Зупан, Владимир Каучич, Лойзе Ковачич – в прозата; Доминик Смоле, Примож Козак и др. в драматургията). Това направление всъщност изигра основна роля за непрекъснатото модернизиране на младото творчество през последните десетилетия. Друг поток писатели, увлечени от старта на предишните, преминавайки през своеобразна експериментална фаза, възприеха авангардните явления (Томаж Шаламун, Нико Графенауер и др. в поезията; Руди Шелиго, Йоже Сной и др. в прозата).
      По-късно започна интересен обрат с ориентацията ктъм постмодернизма. Освен това поезията се опря на символистичното наследство, което добре съживяваше поизсушената от абстрактната философия образна мисъл и започна да се отваря към широките кръгове читатели (Борис А. Новак, Светлана Макарович, Милан Йесих и др.) В прозата на преден план излезе една нова, наситена с факти и размисли сюжетност. Силен авторитет получи Андрей Хинг, а най-атрактивен и с европейска популярност се утвърди Драго Янчар. Откроиха се и Димитри Рупел, Мате Доленц, Владимир Ковачич, Бранко Градишник и др. Драматургията се ориентира към ангажираната обществено и нравствено пиеса с преобладаващи поетични изразни средства, гротескни елементи и пр. (Др. Янчар, Душан Йованович, Руди Шелиго, Дане Зайц, Евард Флисар и др.)
     
      До присъединяването на Македония към сръбската държава през 1912 г., македонската литература се е развивала заедно с българската. От тогава до края на Втората световна война тя претърпя много слабо развитие. Липсата на македонски книжовен език, налагането от властите на сръбския език за официален и забраната на българския език са причина за тази стагнация и за реакцията на писателите да пишат реалистични творби главно на местни диалекти и то главно на битови теми, като най- разпространен жанр се очерта драматургията.
      След края на Втората световна война, писателите започват да пишат на кодифицирания през 1945 г. македонският литературен език. Върху литературното творчество обаче се налагат идеологическите принципи на съветския “социалистически реализъм”, който започва да отшумява бързо през 50-те години. След остри дискусии надделяват писателите, които са тръгнали по новите модерни пътища.
      В поезията се наложи богатата модерна асоциативност, която находчиво използва елементи от фолклора, словесните му багри и символика, които от една страна съхраняват самобитността, а от друга -. звучат общочовешки (Славко Яневски, Ацо Шопов, Блаже Конески, Матея Матевски, Гане Тодоровски, Влада Урошевич, Радован Павловски, Богомил Гюзел и др.). Прозата стана в истински смисъл поливалентна. Нейните основи си остават реалистични, но върху нея се надграждат много новаторски и модернистични маниери на мислене, психологическо проникване и писане (Славко Яневски, Живко Чинго, Благоя Иванов, Божин Павловски, Миле Неделковски и др.). Драматургията се ориентира към модерните форми на сценична конструкция, емоционално внушение и рационални размисли, стана много динамична и ангажирана (Коле Чашуле, Томе Арсовски, Горан Стефановски, Йордан Плевнеш и др.).
      Постмодерната фаза започна в предпоследното десетилетие на ХХ в., когато се появиха алтернативни модерни произведения, някои от тях със силни авангардни предпочитания. Характерно е, че в македонската литература тя се оказва явление предимно в поезията и може да се смята, че е продължение на амбицията за развитие на модерните авангардни течения. С постмодернизма се свързват имената на Катица Кюлавкова, Ефтим Клетников, Петър Дабевски и др.
     
      Този преглед на южнославянските литератури, респективно на литературите в страните от бивша Югославия е настина доста сбит и надеждата ми е да даде елементарна представа за тяхното развитие. Ако трябва да направя някаква обобщителна характеристика на днешните им пътища, бих казал само това, че те всичките се развиваха заедно доста дълго време, в непосредствено съприкосновение с европейските литературни процеси и в рамките на тях си влияеха благотворно и взаимно. Най-ценното е, че при това всяка от тях съхрани, разви и затвърди своите самобитни елементи и те не се превърнаха в някаква единна “югославска литература”.
     
     
                                                                                                 Ганчо САВОВ
                                                                                              преподавател по
                                                                            южнослвавянски литератури
                                                                  във Великотърновския университет