Dimitar Gonov

Dimitar Gonov was born in 1933 in the town of Petrich, Bulgaria. He graduated Bulgarian philology from the University of Sofia. He is a well known playwright in Bulgaria, author of the plays “In the Wake of Storms”, “Birds of Different Flocks”, “Wild Hands”, “I Came to Ask You”, “The Hedgehogs”, and “Vertical Flight” that have won numerous national drama competitions. He is the author of the short story collections “Heavy Rain”, “White Snow, Red Snow” and the novel “The Pendulum.”

--------

ПЛАШИЛОТО И НОЩТА

Новела

     Дум-дум, дум-дум! - гърми проклетият му тъпан от другата страна на реката, гърми като тогава, преди двайсет и толкова години, на неговата сватба с Деля…

     Павел Патронев лежи на сухата межда, положил глава върху стария каскет на баща си. Мирис на билки, на цъфнал глог, на пот и прегоряла трева напира в ноздрите му, гърдите му се издуват от нощния въздух, усеща се пълен-препълнен - като гайда, усмихва се той, като ограженска гайда от мека щавена кожа, остава само ручилото да й втъкнеш и да писне… Да писне ли? Какво да писне? Кой да писне?

     Не, не заспива, не му се спи. Тоя тъпан иде отсреща, откъм онова село Градешница, от онова гнездо, дето се излюпиха с Горан като пилета с жълти клюнчета, дето раснаха заедно, дето гонеха гущерите по камънаците и пиеха мляко направо от виметата на козите, дето тютюнът отрови в катрана си детството им, отдето тръгнаха за градската гимназия с по една торба хляб и сланина… После следването, практиката по текезесета и оранжерии - все заедно… После се върнаха в Градешница - двама агрономи от едно никакво бедно селце. И завариха там новата учителка Деля, внучка на прочутата из цялата околия билкарка Баба Неделя… И после стана една…

     Дум-дум, дум-дум, дум-дум… Небето се е облещило дълбоко и синьо, а звездите са се нахванали за пояс и удрят боси пети по хармана. Иззад снопите се белва Деля, сваля от шията си шарена кърпа, вдига я високо като знаме и повежда хорото…

     Глупости! Фантасмагории - както казва малкият му син.

     Гърми тъпанът отсреща. Неравен е тактът - додето дойде до тая страна на долината, додето прескочи кротките води на Струмещица, додето го намери през градините с овошките.

     Защо него? Защо тоя тъпан трябва да търси тъкмо него? Нали всичко е минало, избледняло, извехтяло от мислене, изпокъсано от премятане. На парцали са тия спомени вече, на парцали!

     Фантасмагории!

     Какви ти парцали… тия спомени, тоя тъпан… като шевна машина ги нанизва и съшива той. И става нещо цяло - малко неравно, малко нагънато, но добива познатите си форми, връща образа си.

     Павел Патронев стана на петдесет още миналата година, косата му побеля рано, скорави се като прегоряла слама. А като дойде без жена си, баща му току ще го захапе в някой ъгъл: "Защо си сам, защо не доведе и Бистра?"… Добре захапва, на живо месо хапе. Само дето забравя, че синът му отдавна не е хлапак. Какво иска старият Патронев? И от душата си ли да я изтръгне? "Горан ти е другар, като братя бяхте! Ама жените, жените - тия пусти жени, без които не може животът!"

     Не може, я. Не може без тия пусти жени. Ако ги нямаше - пуста щеше да е земята. А всички да ги има, една като няма…

     Думкай, тъпане! В душата ми думкай, тъпане - смотано човешко изобретение! Да превърнеш кожата на някой стар кон в лудо хоро или в пиянска омая! Ега ти!

     ----------

     добре, че тая нощ не му дадоха вода да полива. Върна се в градината. Отново му се изпречи - не, изпречи му се измайстореното от баща му чучело, бучнато насред бостана… Такааа - въздъхна Павел. Щурците люлееха тишината и донасяха аромата на лятната нощ в полето. Подухна слаб ветрец откъм близката гора.човешкото подобие сред градината развя парцали и задрънка с тенекийки и звънчета.

     - Оооо! Здравей, Плашило! - насили се да бъде бодър Павел. Плашилото му отговори с тенекиения си глас:

     - Ти се плашило!

     - Може и да съм. Бях.

     - Там, горе, на високия пост, нали?

     - Там, горе - потвърди Павел. - Знаеш ли колко народ ми трепереше?

     - Едно е да ти треперят, друго е да те обичат. - Самотно и зажадняло за жив човек, плашилото сякаш го предизвикваше.

     - Я, виж! Ти ще ме накараш "да се погледна навътре".

     - Май отдавна не си го правил? Мислеше ли го това или наистина чуваше гласа на парцаливия си събеседник?

     - Честно - въздъхна Павел, - не съм.

     - Направи го, патронев, направи го.

     - На плашилото страшно му се приказваше.

     - У всеки човек, вътре - произнесе мъдро то - природата е набутала по един заек и по едно плашило. Речеш ли да извадиш напред заека - свършено е с тебе; изтъпаниш ли плашилото - пак е свършено, но в друг смисъл.

     - Е, на това му се вика плашило-мъдрец - подигра го Павел.

     - От сламена глава - толкоз.

     - Виж сега, сламена главо: до градината на баща ми водата ще стигне най-рано призори - аз ще полегна.

     - Лягай - отвърна плашилото с тон на безразличие.

     - Ето така. Ще се опъна на междата и …

     - Опъни се. Междата не е моя.

     - Аха. Ти пазиш нивата - междата е ничия територия.

     - Така е - съгласи се плашилото. - Всеки си има зона за охраняване. И ти си имаш такава зона - там не даваш никой да припари.

     - Е, ама много философски я подкарахме.

     - Философски. Като те бучнат насред нивата…

     - Кой те бучна? - прозя се Павел.

     - Баща ти, кой! Стария Патронев! А тебе?

     - Моля?!

     - Тебе кой те бучна? Обратно тук, обратно в тоя край? Павел не му отговори. Тази тема определено не му харесваше

     ---------

     Баща му… Не се предава старият Патронев. Вече е на осемдесет, ама не ще да се откаже ни от ловджилъка, ни от градината - зелен фасул, малко бостан, малко фъстъци, малко метла; прасковите - и те без вода не могат.

     Павел току що беше пристигнал и върна баща си от двора:

     - Дай ми чифтето и една мотика, аз ще отида - рече му той, като разбра, че тъкмо тая вечер ще дадат вода за поливане.

     - Почини си. Има време, друг път…

     - Не съм уморен. Ще отида.

     - А не си ли забравил да вадиш? - засмя се старият.

     - Тоя занаят не се забравя - искаше му се да е сам, не му се приказваше с никой. Но баща му не бързаше да го пусне:

     - Не, щото от двайсет години селското стопанство ти го обработваш с химикала и пишуща машинка, та викам…

     - Не викай. Понякога една химикалка може да накара земята да ражда двойно. А сега има и компютри.

     - Абе, ученото си е учено - не можеш ни да го надприказваш, ни да го надлъжеш!… Гледай да наквасиш фасула, него зайците са го оправили, ама…

     - Отмъщават си, а? - бъзна го Павел.

     - Ако ми паднат тая нощ…

     - Не бива. Рано е, имат малки… Слушай, агрономе! Не те пращам на на лов, а да поливаш. Да си спомниш!

     ------------------

     Спомни си Павел. Хубави спомени го налегнаха. Отново се заслуша в тъпаните. Дали пък не е сватба? Горан и Деля може да са избързали. Миналия път старата му подметна нещо - жените са си жени:

     - Деля Горанова ще жени щерка ви. Не те ли покани?

     - Мамо! Не дълбай с длетото тънко! - закани й се той.

     - Тя е твоя кръв, бре, кожата ти е одрала.

     - Мамо! - ядоса се Павел. Но майка му трябваше да си излее болката:

     - Голяма е вече - срещни я, кажи й. Да знае кой е баща й.

     - Каквото е трябвало, майка й сигурно й го е казала. Пък и хората са услужливи - все ще се намери добър човек да й нашепне на ухото, да я ужили.

     - Като я чуя на Горан "тате" да вика, сърцето ми се преобръща.

     - Знам, знам! - тросна й се Павел. - Това твое сърце трябваше да свикне вече. Аз имам синове, двама сина… Така е трябвало да стане.

     - Е, ти си по-умен, по-учен, по-добре знаеш. На разводите ви свикнахме. Ама като си се развел с майката, с чедото не си се развел, нали?

     - Моля те! - ако и това беше молба. - Хиляди пъти съм ти казвал, че това не е твоя работа! - пресече разговора, хукна навън. Майка му не можеше, а и не трябваше да знае всичко.

     ------------------

     Плашилото го върна обратно на междата, обратно на темата:

     - Одеве не ми отговори, Патронев. Тебе кой те бучна?

     - Слушай ставаш нахален. И …. леко неприятен.

     - Неприятен съм. Леко. Щото ти чета мислите. Щото казвам онова, дето в твоята зона за охраняване е строго секретно.

     - Аха, ти си нещо като моето "вътрешно АЗ" - опитът му да се пошегува прозвуча фалшиво. Плашилото не го изпусна:

     - Ама моля ти се, ти го искаш тя разговор. Щото…

     - Щото? Карай, де - какво "щото"?

     - Едно е да си бил по високото… власт, кабинет, кола. Съвсем друго е да се върнеш в една нищо и никаква община.

     - Връщам се дома, в родния край, при…

     - При земята - изпревари го плашилото.

     - Да, при земята!

     - От нямай къде. Като не те щат другаде. Вярно, ти се опита - почука тук, почука там, но… Времената се промениха, Патронев, преобърнаха се с главата надолу. И ти се оказа изтърбушен от въртележката. Какво друго ти оставаше, освен земята?

     - О, я не ми бъркай в душата! - извърна се на другата страна Павел.

     - Както кажете, господин Патронев.

     - Трай, ако обичаш. Натискай си парцалите!

     - Парцалите ми ги управлява вятърът

     - не спираше проклетото чучело. - А вятър в тая жега няма за лек. Павел се заслуша - отново дочу думкането:

     - Някъде бие тъпан… Не, сякаш един тъпан, а няколко.

     - Пашронев, ти добре ли си? - попита угрижено плашилото.

     - Бият. Какви са тия тъпани?… Ей, Плашило?

     - Не знам. И не ме е грижа. Те са далеч от моята нива.

     - Нали всичко виждаш, всичко знаеш?

     - Знам което ти знаеш, но не смееш да си го признаеш.

     - Досадно чучело!… Не ми харесва тоя тъпан. Ако са решили да правят сватба без мене…

     - Не вярвам - успокои го плашилото.

     - Деля няма да го допусне.

     - Аз пък го допускам. Гергана се е върнала от София, момчето си е тука, какво им пречи…

     - Да, ама сега и ти се върна. Да си в града и да не те поканят на сватбата на дъщеря ти…

     - Отдалече иде думкането. Чуваш ли го?

     - Отдалече ти се струва, ама то може да е и съвсем близо. Щото думкането не зависи само от тъпана. Ако е на открито - по един начин иде; ако е в някоя кръчма - съвсем по друг;едно е да го думкат в коритото на река, съвсем друго е да гръмне от някой връх… Тоя тъпан сега, мисля, че иде от към твоето село. И на Горан Митрев селото.

     - Затвори си конската челюст! - подразни го споменаването на Горан.

     - А, да. И на Деля селото. Твоята Деля! Вашата Деля! Дето не можахте да си разделите с Горан някога.

     - Нашата Деля! На Баба Неделя Баячката внучката! - не беше уместен тоя хъс, но тъпанът го спаси от угризения. - Дум-дум-дум! Дум-дум-дум! Писна ми! - изруга Павел.

     ---------------------

     Да можеше да подремне. И без друго вода за поливане му обещаха на ранина. Не му се иска да мисли за ония тъпани, не за ония… А тъкмо за тях мисли. Трябва вече да го забрави онова, трябва. Друг свят е оня. И той беше друг, и Горан, и Деля. Смля ги, че ги и премля тоя живот.

     Лежи сега тука. И уж не му се иска да си спомня, а спомените го жилят като оси. И уж всичко си е като някога, а е толкова особено, толкова особено… Мястото уж е същото, а не е. Той уж е същият, а не е. И окото по-различно вижда, и сърцето не ще да се отпусне. А тук… така обичаше като дете, молеше да го оставят нощем на нивата - сам под звездите… писател искаше да става…

     - Слушай, Патронев! - обади се плашилото. - ако мислиш така да я караш…

     - Как?

     - Така. Със старите спомени и с новите терзания… Ти не трябваше да се връщаш тук, в това разбъркано кошерище от луди спомени. Как ще живееш заедно с Горан.. и при…

     - При кого?… Кажи го, де! Кажи си го - защо млъкна?… В кошерището от луди спомени, нали? При Деля и при младостта ми, нали? В едно село с Горан Митрев, нали? Ще трябва да го срещам всеки ден, да се съветваме, да си правим мили очи. Нали! - изкрещя от болка. Плашилото констатира кротко:

     - На тебе това ти е хубаво, че всичко си знаеш.

     - Ходих, молих, обяснявах. Кой ще те чуе… Кой може да разбере какво ми е? Пък и вече съм уморен.

     - И Горан е уморен. Може и той да се опита да се надвие?

     - Горан! Горан Митрев… А Деля, нашата Деля?

     - Още ли я обичаш? - бъзна го плашилото.

     - Не ме питай! Поне тая нощ недей! … На Баба Неделя Баячката внучката! … Не, не, не трябва да го разваля това

     - то им беше паролата някога… На негово място Горан какво щеше да направи?… Кой може да каже. Полудели бяха и двамата по нея. Полудели, именно полудели1

     --------------------

     … Тъпанът на мегдана думка до спукване. Младежите от селото са се нахванали на хоро. Кръшен безгрижен смях и щури подвиквания. А те двамата стоят настрана и мълчат.

      Пръв заговори Горан:

     - Павле, откажи се от нея!

     - Ако беше избрала тебе, ти щеше ли да се откажеш?

     - Щях?

     - Лъжеш.

     - Тя не може да бъде на двамата - значи на никой! - Горан го произнесе това тихо и решително, като клетва.

     - Махай се, Горане, смешен си! - Павел му се изсмя в очите. - Тя избра мене, мене!

     - Тогава и ти ще станеш смешен. Мисли му! - закани се другият и бързо си тръгна. ………………

     Той нямаше право. Обичаха я и двамата, но Деля избра Павел. А Горан се смири. В деня на сватбата им той събра музиканти от три села - събра ги в хоремага, черпеше на поразия. Селяните предпочитаха да отиват при него, по-интересно им беше. Човек го привлича повече лудостта, отколкото веселбата. При младоженците останаха само сватовете и шаферите. Шумната дандания от хоремага, наздравиците и пиянските подвиквания прескачаха малкото площадче и се удряха в стените на притихналата като погребение стая на младоженците.

     - Горане! Ква стана тя сега? - провикваха се мъжете. - Павел се жени, пък ти черпиш цялото село.

     - Черпя! Черпя, щото обичам Деля! - пиянски крещеше Горан. - На Баба Неделя Баячката внучката! - Смехът на компанията го заглушаваше. - И двамата ги обичам аз, и двамата!… Пийте! Искам да се запомни тая сватба!

     - Коя, бе? Тяхната или твоята? - наливаха масло в огъня другите. И се смееха, смееха се…

     - Аз се прощавам, хорааа! С любовта се прощавам! - надвикваше ги Горан. - И с приятелството се прощавам! На негово място мъжете от срам потъват, а той… какво направи той…

     -----------------

     Той ти направи нещо като контрасватба тогава - обади се плашилото.

     - Никога няма да му го простя това, никога.

     - Какво значение има? Нали хората запомниха неговата дандания, а не твоята сватба с Деля. И до днес го разказват повече от двайсет години. - Плашилото се размърда, раздрънка се и продължи все така безпощадно7 - Горан разори семейството си с оная лудост, но си изпразни душата до дъно. Горан Митрев надскочи срама си, Патронев. Ето това ти не можеш да му простиш.

     - Млъкни! Ще те изтръгна от кола ти, парцал такъв! Гадно плашило! Сламена тикво!

     - Е… ако почнем да се обиждаме… - кротко се обади плашилото.

     - Какво искаш ти, какво искаш? Защо се вреш в душата ми

     -------------------

     По дяволите!… Това беше първият удар на Горан срещу него. Втория му го нанесе Деля, жена му - със сълзите си. Дали още тогава несе отрови нещо в тях?… Тя не знаеше защо плаче… Трябваше да са щастливи, много щастливи, а не бяха… Все ония тъпани откъм хоремага - сигурно и в душата на Деля са думкали те, както и в неговата. Думкали са и са я сепвали. И когато се любеха, и когато Гергана се раждаше - без да знаятзащо…

     - Ей, плашило! - размърда се на междата Павел. - Защо млъкна?

     - За какво съм ти аз на тебе? - обади се нощният му събеседник леко обиден. - Патерица, на която можеш да подпреш спомена си. Парцал, за да изтриеш някоя остаряла сълза.

     - Добре, де… прощавай. На кого да ги кажа тия работи, пред кого да ги изплача? Тоя тъпан отсреща, дето иде през реката и през градините, - кара ме да вия от болка, да подскачам от самотия… Затова и се махнах тогава - първо в града, после в окръга…

     - Що не остана? - попита го приятелски сговорчиво плашилото. - може би щяхте да се разберете с Деля, отново да се съберете и тогава…

     - Не, то беше свършено вече.

     - Но не и за Горан. Обичал я е … взема я с детето, с твоето дете. И се събраха с Деля, и Гергана отгледаха двамата…..

     ----------------------

     Да, да! Така му изработиха третия удар… Четвъртият дойде, когато Гергана навърши пет години. Специално пристигнаха в окръжния град, поканиха го на разговор в ресторант "България". И много кротко му връчиха "семейната си молба".

     - Напразно сте били толкова път - отряза ги той.

     - Павле, почакай! - Деля го гледаше право в душата. - Ние с горан много мислихме…

     - Вие с Горан или… Горан?

     - И двамата - тихо добави Горан. И стискаше, и въртеше в едрите си пръсти полупразната чаша, готов всеки миг да я срони на парчета. Деля се владееше7

     - Защо, учудва ли те, че ние двамата решаваме заедно?

     - Нищо не ме учудва, вие сте семейство, уважаема Деля - опита се да бъде жлъчен. Помълча, изпразни чашата водка. Реши да избухне, но крясъкът му излезе някак фалшиво-дрезгав: - Но вие.. вие двамата… Вие какво искате от мене? Да се откажа от детето си?!

     - По-тихо, моля те - Деля хвърли поглед към съседните маси.

     - Правим го заради детето - твърдо изрече Горан. Павел реши да го пореже:

     - Ти… когато имаш свои деца, тогава ще говорим.

     - Надявам се… Като поотрасне Гергана.

     - Гергана е моя кръв. Вие искате тя никога да не узнае кой е истинският й баща?!

     - Като му дойде времето, ще й го кажем. - За всичко бяха помислили. Тя се опита да смекчи тона: - За нейно добро е, трябва да разбереш. Тези меки тонове го ядосаха още повече:

     - Трябва?! Наистина ли трябва? - гледаше я направо в сините очи, които сега му се струваха толкова далечни и чужди.

     - Издръжката можеш да внасяш в книжка - студено добави тя, - неудобно е всеки месец да получаваме запис по пощата, ние живеем на село.

     - Когато порасне, Гергана сама ще реши - каза Горан.

     - Моля те, Павле. Той не издържаше повече. Скочи от масата, събори стола дръпна покривката, раздрънчаха се чаши и прибори.

     - Вървете си! - изкрещя.

     - Павле! - по лицето на Деля потекоха сълзи.

     - Вървете си! - задъхваше се. Този път не изкрещя, а изсъска. - Ще стане както искате: няма да виждам дъщеря си, няма да пращам записи… никакви претенции от моя страна, никакви. Радвай се на чуждото дете, Горане! - гневно си тръгна, затича по стълбите и спря едва на тротоара. Уличният шум го блъсна в главата, клаксоните пищяха, сякаш бяха забити в ушите му. В градинката до ресторанта играеха деца. Градът живееше свой живот и нехаеше за неговата болка.

     -------------------

     Павел се повдигна на лакът, извърна поглед нагоре, който се спря на силуета на грозното чучело. А то все така подрънкваше на кроткия вятър, готово отново да се заяде с него:

     - Можеше и да не приемаш.

     - Можеше

     - ако не бях аз.

     - Защо, кой си ти?

     - Приех заради собственото си дете.

     - И защото така ти отърваше - сряза го плашилото.

     - Слушай, плашило скапано!някой трябваше да погълне бунта на душата му. Стори му се, че плашилото заглъхна. Но то отново се обади:

     - Не, сега ти ще слушаш, Павел Патронев! Цял живот го криеш това, от себе си го криеш. Отърваше ти. Ти и без друго рядко идваше на село, рядко виждаше детето. Но тяхната молба те освободи съвсем… и те оправда. Не разбирам за какво ти беше оная сцена на мъченик, на изнуден баща.

     - Не беше сцена, болеше ме.

     - Чисто театро си беше.

     - Не смей, чуваш ли! - изхриптя Павел.

     - Пак ли ще ме изтръгваш от кола?… Театро беше и ти го знаеш чудесно. Болеше те, вярно, но ти преигра. Изобщо, Павел Патронев, ти си падаш по силните сцени, обичаш подправките. Спомни си колко пъти си го разигравал това и в службата, на колко от своите подчинени им е парило с месеци, как са излизали от твоя кабинет - смутени не от вината си, а от твоята пресилена реакция, от щедрото поръсване със сол и пипер, от твоите театрални етюди.

     - Защото в тази страна никой вече не работеше - всичко ставаше насила, за всяка задача трябваше да удрям по масата.

     - Е, това вече сме го чували. - Този път плашилото се хилеше в парцалите си, беше решило да удря направо: - Изобщо, ти си добряк, Патронев, но има нещо петелско в тебе.

     - Не съм очаквал ръкопляскания и аплодисменти - намести се на междата Павел. Плашилото не закъсня нито секунда:

     - Какви ти аплодисменти! След тяхното заминаване остана - както би се изразил ти - "едно красиво и голо мълчание".

     ------------------------

     Павел постоя минута-две на тротоара пред ресторанта, с треперещи пръсти запали поредната цигара, послуша гълчавата на децата в градинката, после бързо пресече улицата и се отправи към службата.

     Двамата съпрузи навярно са тръгнали веднага след него, качили са се в ладата и два часа са пътували, без да кажат думичка. Горан отново е разбрал, че от младото петле може да порасне само един голям стар петел… По дяволите Горан, да си мисли каквото ще за него. А Деля сигурно е почувствала, че Павел Патронев още я обича. Но той целеше тъкмо това, нали? И май че го постигна - показа й, че го боли, показа характер. Отстъпи, но временно, и не като победен, а като боец, който се дръпва няколко крачки назад, колкото да събере сили за нов удар. И най-важното - Павел усети, Павел беше сигурен, че и тя го обича, че тя не би поискала от него да се откаже от детето си, ако Горан не е настоявал. Но Павел Патронев удържа на думата си, удържа. Сам си знаеше как е срещал чедото си, при всяко идване тук, в родния край. Гергана растеше и той започна да се плаши, че някой ден няма да устиска, ще я спре, ще я заговори. Може би и затова все по-рядко и по-рядко започна да се връща на село. Винаги беше страшно зает. Старците му се сърдеха, но можеше ли да им каже цялата истина?… И един ден - на това му се казва "видов ден" - неговата болка получи цяра си.

     ----------------------

     Гергана му се обади по телефона и поиска среща с него "по личен въпрос".

     Покани я в кабинета си, но тя помоли да се видят в хотела - класът им бил на екскурзия в окръжния град и тя решила… "Другарят Патронев ли е", "Моля ви, другарю Патронев", "Ако обичате, другарю Патронев"… Родната дъщеря го нарича "другарю"!… "Гергана Горанова, дъщерята на Деля" - така се представи… Как е излетял от службата, как е тичал по улиците, как е хвърчал по стълбището на хотела, как се е озовал на третия етаж… И оня писък от вратата на хотелската й стая…

     - Татко!… Татенце! - Гергана се хвърли на врата му, целуваше го, обливаше го в сълзите си.

     - Гергана!… Момичето ми! - плахо я прегръщаше, докато влязат вътре, с крак затръшна вратата, говореше й объркано, с непознат за него дрезгав глас: - Толкова дълго чаках… толкова дълго… Детето ми!

     - Защо си чакал? Защо сте ме лъгали?… Защо чак сега… аз вече съм голяма… Татко!

     - Плачи, наплачи се… имаме много време… ще се наприказваме… всичко ще си кажем… ние двамата, само двамата… всичко. Момичето се отпусна, сгуши се до масичката, подпряло с юмруче брадичката си, скупчено някак, като пребито пиленце.

     - Слушах за тебе от хората, виждах те, като идваше на село… Защо сте мълчали? Всички вие! Защо?

     - Дадох дума на майка ти. И на Горан, разбира се - той приседна до нея. - Смятахме, че е за твое добро…

     - Знам, знам. Вече всичко знам… Татко! - отново се хвърли в прегръдките му. Когато се поуспокои, Павел я попита:

     - Кой ти каза? Някой от селото ли? Клюката е като ламя…

     - Не, не! Каква клюка? Мама и татко … татко Горан… Прощавай!… Всъщност, и двамата с мама, но повече говореше татко Горан. Той… той ми разказа за мъжкото ви приятелство. И за любовта ви към една и съща жена - към мама. И за болката си когато тя избрала тебе. И за другото - за развода. И как мама останала сама с мене, когато съм била на две годинки.

     - Все някога трябваше да ти го кажем. Аз… аз не можех.

     - Знам. Защото си им обещал… Татко, мислех, че се шегуват. А когато разбрах, че ми казват истината… за мене и за вас тримата… Татко Горан ме успокояваше: "Обещах си, че ще ти кажем, когато пораснеш"… "Искахме детството ти да бъде спокойно"… Не можех да повярвам, че си се съгласил.

     - Нямах избор. Ти беше бебе още.

     - Да, да. Татко Горан говореше повече за тебе. Няма да забравя думите му: "Не му е било лесно" казваше той. "Но го направи заради тебе… А аз, обичах майка ти и настоях да се оженим. Радвах се, че и тебе те има на света, че и ти ще си с нас"… И още нещо ми каза - аз не го разбрах, и сега не го разбирам: "От едно, казва, се боя само: майка ти цял живот няма да ми прости, че постъпих така с нея, че я осъдих да ми бъде благодарна. Боя се, казва, че…"

     --------------------

     Точка за Горан. Евала! - извърна се Павел, сякаш подскочи при тоя спомен. "Истинският ти баща е Павел Патронев, но аз не съм нито по-лош, нито по-прост, нито по-глупав от него!" С други думи: "Ти си негова кръв, но те отгледах аз. Аз - Горан Митрев! Аз съм грижата за тебе, бащината ласка. Павел Патронев е един символ само. "Символ!… Дум-дум-дум! Дум-дум-дум! Думкай, символе! Символ на баща! Символ на съпруг! Символ на човек! Стар петел с проскубана перушина!…

     Щурците режеха нощната тишина и понякога надвикваха тъпаните - щурците бяха близо, а тъпаните далече… Сега, ако си тегли едни сачми, коя жена ще го жали повече - тая или бившата? Ще вземе чифтето на стария, само веднъж ще се чуе: дум! И…

     Глупости, глупости са това, Патронев. Безделието те прави аморфен и сантиментален. Деля има от Горан още две деца, ти си баща не само на Гергана - Бистра си заряза аспирантурата, за да ти отгледа двама сина. Сега е готова да напусне института и да дойде с тебе тук, в твоя край, дето не е живяла никога, дето е идвала от време на време, на гости, през отпуски и ваканции…

     И все пак. Павел Патронев трябва да остане тук за винаги. Времената се преобърнаха главоломно. Неговият институт се оказа излишен и го закриха. Свързан с предишната власт, сега той се усети като камъче от нейните руини. Объркан, смутен от неочакваната промяна, направи опит да се съвземе, почука на няколко врати, но те не се отвориха за него. Беше закъснял дори за някаква хамелеонска трансформация - способност, каквато и бездруго не притежаваше. И тогава… род рода не храни, но в тежък момент може и да подаде едно рамо на ближния. Това рамо дойде от шурея му, брата на Бистра - печено момче, което като опитен сърфист се носеше по гребена на вълната.

     - Виж кво, зет ми - поде го той една вечер. - Тук ти неа да се опрайш. Требва да се махнеш за известно време, докато бурята отмине. В провинцията все още не се усещат кой кво и накъде. А в твоя край тебе те знаят - бил си агроном, имаш приятели, общината е богата. Текезесетата са капут, но оранжериите там, доколкото съм чувал от теб и от Бистра, са на световно ниво. Чакай, чакай! Нали директор е твой състудент и приятел?

     - Не! - остро реагира Павел. Шуреят не обърна внимание на порива му:

     - Мисля, че се казва Горан Митрев… Ще му помагаш, ще продължиш изследванията си, можеш и докторската дисертация да си опрайш. Евкалиптите са твоята стихия, а къде на друго место, ако не там, на юг, можеш да залагаш свойте опити?

     - Невъзможно е. Не мога да се върна - този път тонът ме беше по-сдържан.

     - Виж сега: ще те уредим в окръга, ще отговаряш за оранжерийното производство и в другите станции, но седалището ще ти бъде долу, при своите… А ако Бистра е съгласна… Можеше ли Павел да обсъжда с тях, че преди двайсет и толкова години той е заложил тук едни други, дребни неща - приятелство, любов, рожба, развод. А сега и това - да бъде шеф на Горан Митрев? Да се среща всеки ден с Деля?… Бистра прие веднага - беше готова на всичко с надеждата по-скоро той да излезе от това неясно положение.

     И… ето го сега тук. Поне сватбата на Гергана да не беше тая пролет… Пък и що за глупост - да следваш пет години в София, медицина, край тебе да се навъртат мъжкари от цяла България, софийски тарикатчета, синчета на отговорни хора, на академици и професори, на дипломати, да ти предлагат какво ли не, а да се лепнеш за ученическата си любов?… Можеше ли да й го каже това, трябваше ли да й го казва? Кои родители в наше време могат да отклонят една любов? И трябва ли да я отклоняват?… А него и Деля, като никой не ги отклоняваше?… От гордост, от глупаво честолюбие стана всичко…

     Преболя, поне така си мислеше. Две години след развода му се струваха достатъчен срок за "рехабилитация на съкрушените чувства". Тогава срещна Бистра и вътрешното му равновесие бе възстановено на пълно.

     --------------------

     Думкай, думкай, тъпане!… Нещо неритмично има в това биене - той ли го чува така, или тъпанът не си е намерил баш майстора. Това, че от време на време думкането заглъхва, то се дължи на вятъра. Сигурно. Но понякога му се струва, че тъпаните са два… или три…

     - Страх ме е, плашило. Мисля, че аз обичам само една жена.

     - Дори след Пампорово? След всичко, което ти каза Деля тогава?

     - Дори! Сто пъти повече дори… Пампорово! Ах, Пампорово! След повече от петнайсет години… Не, няма да се повтори вече, плашило… Господи, какво беше онова чудо, оная сладка омая! Разтреперах се, като я видях. Аз да се разтреперя, разбираш ли, аз, дето…

     - Разбирам - гласът на плашилото беше хладен, отрезвяващ. - Тебе работата по "високото" те ошлайфа. Властта зида човека по свой начин: реже крехкото, вкоравява те, пълни душевните фуги с бетон и мозайка. И като те зида така петнайсет-двайсет години, от тебе става един малък образцов паметник в мащаб едно към едно.

     - Дори така да е, така да е - не можа да скрие порива си Павел. - Но в мен всичко се разлюля тогава. Усещах, че радостта ми от тая среща е някак смешна, че не ми отива на положението.

     - Да, бе! В твоето положение… Отново се чуха тъпаните и го накараха да потъне в спомена.

     -------------------

     Онова думкане беше друго - хотелската стая на Деля се оказа близо до ресторанта. Срещнаха се вечерта във фоайето. Приятно му стана, че и тя не можа да скрие изненадата и смущението си. Учителската й конференция свършваше на другия ден. Двамата холандци, които той придружаваше вече цяла седмица, трябваше да отлетят сутринта. Имаше време да ги изпрати до Пловдив и да се върне. И той се върна. Не знаеше защо. Предната вечер не си обещаха нищо. Номера на стаята й взе от рецепцията. По коридора едва ли не тичаше. Втурна се без да чука и влетя задъхан като момче. Тя го чакаше. Тази тяхна среща продължи цели три дни - три дни и три нощи, като в приказките. Любене ли беше това, или отмъщение? Отмъщение? Кой на кого?

     - Стига! Как ще се прибера у дома, как ще гледам хората? - Деля лежеше до него гола, безсрамна, омаломощена, щастлива от греха си.

     - Хората? Искаш да кажеш - мъжа си, Горан? Думите на Деля прозвучаха неочаквано остро, отмъстително, като закана:

     - Горан ли? Горан ще го гледам право в очите, нагло и с омраза.

     - С омраза?! - изненада се Павел.

     - И ако си позволи и една дума, една думичка само - ще му кажа всичко. Ще му разкажа за тия три нощи, как сме се любили с тебе, как сме плакали от любов и от радост. И ако това не му стигне, нека отново полудее, нека отново сбере зурни и тъпани и нека лудото му хоро влиза в мене и мачка душата ми като джибри. Павел я слушаше сепнат, объркан:

     - Деля, Деля!… Спри се… чуваш ли!

     - Няма да спра - продължи със същия хъс Деля. - Цял живот при това в мене. Вие двамата обичахте и късахте, обичахте и късахте. И не питахте какво ми е, на мене какво ми е.

     - Нища не разбирам - Павел беше искрен. - Нито тогава разбирах, когато ти плачеше по цели нощи. Нито на развода те разбрах… Нито сега… Знам само, че те обичам. Още те обичам.

     - Това е - усмихна се с горчивина тя. - Ти ме обичаш, Горан ме обича. А мене питахте ли ме? Кой от двамата ме пощади, кой? Павел понечи да се оправдае:

     - Ти плачеше, а аз не знаех защо. Молех те да ми обясниш, ти се затвори като таралеж. Стана зла, особено след като се роди детето…

     - А на тебе ти омръзна. Не можа да изтраеш. И избяга.

     - Не съм избягал. Реших, че ще е по-добре и за двама ни…

     - Избяга, павел Патронев. Разводът беше бягство. Но ти можеше да си отидеш и така - защо поиска развод? Той седна в леглото и запали нова цигара:

     - Мислех, че съжаляваш и… че смяташ, че си сгрешила, като се омъжи за мене. Мислех, че ти е мъчно за Горан.

     - Глупак! - тихо произнесе Деля. - И аз бях глупава… Какво можех да ти обясня на моите двайсет и две години? Сега мога да ти го кажа, мисля, че вече мога да ти го обясня… Горан ни уби сватбата, нашата сватба. Тъпаните от хоремага ме разпъваха, сваляха ми булото, разсъбличаха ме цялата… Той ни ограби празника, Павле!… Имах чувството, че цялото село ни гледа голи - нас двамата, с тебе - и вече нищо свое си нямаме, нито една усмивка, нито една целувка, всичко е проснато на площада, в краката на чуждите, в хорото на Горан. - Дръпна му цигарата от устата и жадно засмука. - Станах мнителна, подозрителна, дразнеше ме всеки поздрав, всеки поглед, всеки въпрос… Срамувах се. За какво се срамувах, какво лошо бях извършила? - помълча за миг и продължи тихо, с горчивина: - А ти не можа да ме изтърпиш, ти не ме разбра.

     - Исках, питах те, търсех отговор.

     - Ех, Павле, Павле. Голямото разбиране е в това: да ме разбереш, когато и аз самата не се разбирам.

     - Но сега е ясно, сега всичко е ясно

     - опита се да я прегърне. - Ти не обичаш Горан, ти обичаш мене.

     - Аз обичам децата си, едно от тебе и две от него.

     - Деля! Но защо Горан? Нали той… нали заради него…

     - Друг нямаше да ме вземе тогава - каза тя с болка, - парясница с дете. Прегърна я, опита се да я приласкае отново:

     - Деля, мила Деля! На Баба Неделя Баячката внучката!

     - Пусни ме - изправи се тя до леглото. - На Баба Неделя внучката я няма, вие двамата я убихте. С любовта си. При тебе сега е директорката на основно училище Горанова… Пусни ме, Павле! Ти също имаш семейство, жена, две момчета… - започна да се облича.

     - Ние можем… ние бихме могли - той беше явно объркан. - Поне така, понякога…

     - Какво?! Като любовници?! Ние двамата?! Господи! - тя се засмя с непознат за него, болен, истеричен смях. - Прощавай… Не можем, Павка, не можем. То ще е мъка, лъжа… Е, това е. Това беше, тия три дни - каза му на сбогуване. - Ние с тебе дописахме романа си. Останалото е: работа, деца, дълг, живот. Най-обикновен живот… Целуни ме!

     - Деля! - опита се да я притисне до себе си.

     - Стига… Пусни ме!… Сбогом! - тя хлопна вратата и забърза по коридора. Той остана да шепне иметой. Не тръгна след нея. Остана сам, объркан, ограбен. Нещо си отиде от него. Завинаги.

     ------------------------

     Павел се обърна на междата и изстена: Деля!

     Щурците продължаваха да люлеят нощта. Подухна вятър и раздрънка ламарини и звънчета.

     - Това е. Това беше - прошепна Павел, все още вързан за спомена си. Но ламарините и звънчетата го отрезвиха: - Ей, плашило! Какво става с тебе? Разпери парцали като да литнеш!

     - Вятър, подухна вятър. Проветрявам се - оправда се плашилото.

     - А ламарините?

     - Ами… дрънкат, дрънкат си те. Като задуха от тая посока, изтрепват се да дрънкат. Инак ги няма никакви.

     - Добре, добре. Виж там, укроти се музиката. Но плашилото нямаше намерение да млъква, говореше му се:

     - Патронев… ако трябва да си приказваме като мъже, тогава, след Пампорово, ти си тръгна победител, нали?

     - Победител ли? Тогава?… Тогава - да.

     - А сега?

     - Сега мисля, че съм загубил всичко. Мисля, че тя го направи нарочно

     - нещо беше останало от нашата любов, нещо пооследно. И тя го уби, уби го и в двама ни.

     - Махни цигарата! - сряза го плашилото. - Стига вече, отрови се тая нощ. Знаеш си здравето, трябва малко разум.

     - Не трябва! Не ми трябва разум - отсече Павел. - Сега ми трябва злоба. Към всичко. Най-много към мене си. Отново се обадиха тъпаните - нестройно, някак отдалече.

     - Пак задумкаха - констатира Павел.

     - Ами тъпанът за това е тъпан, да го бият.

     - Не един, няколко са… Ей, плашило! Това думкане може да е и най-обикновено селско хоро, а?

     - Ти да не пристигаш от Африка! - изсмя се плашилото. - Правят ли сега младежите хора на мегдана, бе господин Патронев? Какви ти хора! Горан им построи клуб с дискотека… На тебе още мегдански хора ти се привиждат.

     - Това му е работата на Горан Митрев. Аз да не съм спал!

     - Не си, но има малка разлика - отвърна плашилото.

     - Има! Какво е едно село? На мене десет години земята на тоя край на врата ми висеше - занемарени стопанства, суши, градушки… а работната ръка, а плановете… - плашилото раздрънка демонстративно тенекетата си. - Какво ти е?

     - Нищо, нищо - отвърна човешкото подобие. - Та какво, казваш, си направил ти за тая земя?

     - Отговарях за нея.

     - Ахааа, отговаряше.

     - Изследвах, създавах нови сортове, пишех…

     - Кукуригаше! - издрънча плашилото в неговия тон.

     - Аз съм кандидат на науките, ако не възразяваш.

     - Да, да. Но благодарение на кого? Някъде откъм вилната зона изкукурига петел. Плашилото изкрещя, сякаш му беше дошло по поръчка:

     - Чу ли го, чу ли го? - изсмя се. - Ку-ку-ри-гууу! - повтори то петела и произнесе помпозно: - Някъде в този момент е произлязло велико събитие. Една кокошка е снесла яйце! Но дето яйцето още я разчеква отзад, ония приятел, герестия, е вече на стобора. Изпъчва гърди, разтърсва гребен, надува глас като бурия и съобщава на света великото събитие: "Кокошката снесеее! Кокошкота снесеее!"… Горан Митрев е тоя, който снася, приятелче! Горан Митрев се разкъсваше през всичките тия години - за земята, за хората, за тебе… за да папаш. А ти, ти го описваше, от христовите му мъки ти създаде трудове, окичи се с научна титла, с ордени…

     - Стига! - изкрещя Павел. - Не бъркай по-дълбоко, стига!

     - Без тебе полето може - продължи плашилото, - без Горан на може. Това ти го знаеш, но и Горан го знае. Когато идваше тук, при него - като шеф, като власт, той те посрещаше, водеше те през блоковете, показваше ти оранжериите, радваше се на всяка южна фиданка, хванала корен в наша пръст, усмихваше се…

     - Страхуваше се - опъна се Павел.

     - От тебе?! Я не си криви душата! - плашилото беше безпощадно, решило сякаш до край да го разголи. - Той тогава забравяше кой си, забравяше за Деля, за миналото. Затова се усмихваше. И само веднъж ти се озъби, направо те изгони от опитната станция.

     - Това е друга тема. Това няма нищо общо с нашите семейни отношения… аз никога не съм… Плашилото не го остави да довърши:

     - Още малко усилия, Патронев! Хайде! Отговори си! Като сме стигнали до тая межда и като си решил да ме бъркаш с плашилото, дето ти дрънка в душата, - хайде!

     - Не те разбирам - измънка Павел.

     - Защо го мразиш? Защо не го защити, когато…

     - Тъпаните, чуваш ли тъпаните? - опита се да избегне въпроса Павел.

     - Като на хоро бият.

     - Защо мразиш Горан Митрев? - не го остави плашилото. - Защо замълча тогава?

     - Нямам грях пред него, нямам грях.

     - Имаш. Знаеше, че е невинен, но не се обади, не го защити. Ако някой мълчи, когато бият честен човек, той също бие, Патронев! А него го изключваха, уволняваха, разкарваха го по затворите… Павел Патронев не се обади веднага. После произнесе философски:

     - Онова, което някога ни сближаваше, сега ни разделя… всичко ни разделя нас двамата, всичко.

     - Слушай, ако не намериш сили да си отговориш - сега, тук, тая нощ,

     - никога няма да го направиш.

     - Тъпаните… Сватбите…

     - Защо шикалкавиш, Патронев?

     - Не ме питай, плашило. Не знам, наистина не знам… Може би друг път, може би някога… Те няма да ме поканят на сватбата на Гергана. Ще скрият от мене, ще видиш.

     - Ех, павле, Павле - въздъхна разочаровано плашилото. - Мислех, че си узрял вече.

     - Не съм! Зелен съм! Остави ме! Може би не всички узряват! - После произнесе с искрена болка: - Аз съм баща, аз имам право. Плашилото не се обади веднага, предстоеше най-тежкия въпрос:

     - А ако дъщеря ти не те иска?

     - Ще отида без покана.

     - Ти пак за себе си мислиш. Като какъв ще се докараш там? Като баща, като кум, като сват, като гост - като какъв?… Има си ред Патронев: от една страна - родителите на момчето, от другата - на булката. Ти къде ще се гиздосаш, Патронев? Вълна от бяс го блъсна в главата и Павел почти изкрещя:

     - Горан командва там! Горан ги гласи тия работи! Горан ми отне детето родната дъщеря ми…

     - Не се прави на гивендия, Патронев! - надвика го плашилото.

     - Ти… ти… как смееш? Мръсно! Гадно! Нахално плашило!

     - Хай сега без кукуригане, ако обичаш.

     - Млъкни! Махай се! - скочи Павел. - Брадвата! Ще те срежа! Ще те смажа! Ще те хвърля в дерето! Боклук такъв!… Не мога повече така, не мога!… Господи, ще се побъркам! Плашилото продължи все така хладнокръвно:

     - Хайде, хайде, без етюди. Забравяш, че сме сами - царевицата и фасулът на баща ти не са театрална зала… Стегни се, Патронев! Ти се отказа от детето си, сам се отказа. Гергана дойде ли при тебе? Плака ли, прегръща ли те, пита ли те защо си я оставил на Горан? Ти какво направи? Пет години момичето следва в София - оставия на общежитие. И колко пъти отиде да я видиш, какво ти пречеше да я потърсиш, да я попиташ: как живее, от какво има нужда, какви са й плановете за бъдещето. За бъдещето, Патрнев!… Ти сам я остави на Горан - той да я трумка, той да й пее песнички, той да я храни и облича, той да я възпитава, той да я учи на живот… Защо ти… ти… ти все нямаше време!… Млъкни сега! И не ми кукуригай петелската си болка!… А ако още искаш да ме режеш, да ме мачкаш, да ме хвърлиш на боклука - върви! В колибата на баща ти има брадва - вземи я! Нарежи ме на парчета! Направи ме на парцали!… То асъл какво е едно плашило? Боклук, накичен с ненужни дрънкулки, свирки, шапки, парцалки, ламаринки! Само че ти не можеш да избягаш вече от мене… И не в тази межда е коренът - той е в тебе, вътре в тебе. И не аз съм виновен, че в твоята душа има парцали и огризки, че си я превърнал в боклучарник!

     - Стига! - изкрещя Павел. - Стига! - главата му щеше да се пръсне.

     - Ти сам си виновен - произнесе по-кротко плашилото, - напразно се зъбиш на другите. Очисти я тая твоя душа, Патронев. Не е късно, още не е късно… ти си само на петдесет години… Не отивай без покана, не разваляй сватбата на момичето. Нищо добро няма да излезе от тая работа, ти го знаеш. Вразуми се!

     ----------------------

     Да, да … няма смисъл. Говореше сам на себе си. Не носиш щастие ти, Павка. Не се навирай повече в живота на другите, петел такъв! Ейй ти междата - лежи на изгорялата трева, слушай щурците, изтръпвай при всяко думкане на проклетите тъпани. И си представяй - представяй си сватбата на родната дъщеря. Представяй си как тя целува ръка на Горан, как го дарува с даровете, дето по всички закони се полагат на тебе. На тебе, Павел Патронев… Думкай, думкай, тъпане! Ти - дето си вътре в мене!

     -----------------------

     Нощта преваляше. В средата на градината, бучнато между дините и още ниските царевици, с разперени оглозгани ръце, парцаливото плашило стърчеше все така предизвикателно. Луната се беше спуснала ниско-ниско и беше чучнала като зряла тиква върху сламената му шапка. Павел най-после заспа.

     На ранина откъм пътя остро изпърпори мотопед и разбърка естествените звуци на лятната нощ. Мотопедът изръмжа съвсем близо и спря.

     - Патронев! Ей, Патронев! - извика някой. Павел се събуди:

     - Тук съм… Кой вика?

     - Аз съм, чичо ти Стамен… Къде си?… Че ти на междата ли си спал, бе човек?!… Ха, здрасти. Павел се привдигна, ръкува се с бай Стамен, съсед и близък приятел на баща му. Съседът му обясни, че като тръгвал за насам, старият Патронев го помолил да предаде на Павел някакво писмо, може да е нещо важно. Бръкна в торбата и извади неразпечатан плик.

     - Кораво е, дано не е снимка, да съм я смачкал - подаде му го бай Стамен. Павел му благодари и започна да разпечатва плика, но сутрешния полуздрач все още му пречеше да го отвори веднага.

     - Дай насам фенера!

     - Снимка ли е? - поинтересува се бай Стамен

     - Не, не е снимка… Покана е. Светни по-близо! Павел започна да чете: "Семейство Първанови и семейство Митреви… най-учтиво Ви канят… да споделите радостта от сватбеното тържество на техните деца Пламен и Гергана, което ще се състои на …" Поколеба се, огледа още веднъж твърдата луксозна хартия и засрича: "Покана. За г-н Павел Патронев… за г-н Павел Патронев… за господин…"

     - Чичо Стамене, благодаря ти… благодаря ти за писмото… Дъщеря ми се жени, Гергана! Канят ме… канят ме на сватбата… Благодаря ти… Тъпаните! Къде се загубиха тъпаните? Бай Стамен го гледаше смутен, объркан:

     - Павле… Господин Патронев… какво ти стана?!… Лошо ли ти е? Чакай! - извади от торбата си шише вода, но Павел му избута ръката настрана.

     - Тъпаните!… Защо млъкнаха точно сега? - Започна да подскача на място и сам да си припява: - Дум-дум-дум! Дум-дум-дум! - Дръпна бай Стамен и го повлече напред по междата: - На хоротооо!

     - Чакай!… Павле!… Какво правиш?! - напразно се дърпаше съвсем обърканият човек. - Пусни ме!… Ти полудя ли?!

     - Луд съм! Луд съм, чичо Стамене!… Стегни се! Слушай тъпана! - принуди стареца да пристъпя в такт с него. - Ха, така!… Вдигни фенера! Вдигни го високо!… Плашило! Ей, плашило скапано! Защо мълчиш сега, а?… Тука! При нас! На хорото! Гергана се жени! Хващай се! Тукааа! - пусна за миг бай Стамен, изтръгна плашилото от корена му, вдигна го нагоре като сватбена хоругва, раздрънчаха се ламарини и звънци, разхвърчаха се сламки и парцали, затанцува сам насред градината. Крещеше наистина като луд, а не беше, не беше!

     - На хоротооо! Плашило смотано! Плашило скапано! Плашило заядливо! Боклук на кол!… Скачай! Удрай земята!… Ха, така!… Чичо Стамене! Дръж фенера високо!… Плашило! Дрънкай си ламарините! Дай крак!… Слушай тъпана! Дум-дум-дум! Дум-дум-дум! - Изведнъж се срина на земята, но продължаваше като в унес да повтаря: - Гергана… моята Гергана се жени… Поканиха ме… Къде е поканата?… Къде съм?… Тате!

     - Лежи, лежи… почини си… Ще те отпусне… Ето, пийни вода! - бай Стамен му набута почти насила шишето и го накара да пие, наплиска му лицето. Чак сега Павел дойде на себе си:

     - Кой си ти?… Къде съм?… Дай фенера!

     - Аз съм, Павле, чичо ти Стамен, съседа…

     - Аха… бай Стамене… какво ми е? Какво стана с мене? Бай Стамен продължаваше да мокри лицето и челото му:

     - Нищо, нищо вече се оправяш. От треската е, цял гориш, ама вече се оправяш… Дръж така мократа кърпа, дръж я на челото…

     - Не, не! Чакай! - изпъшка Павел. - Трябва да стана!… Сватбата… Сватбата

     - Ако искаш… ако имаш сили, да вървим в града. За доктор е твоята работа!

     - За доктор ли? Не знам. Може и за доктор да е… - изведнъж се заслуша: - Чакай!… Тъпаните! Задумкаха… отново задумкаха…

     - Тъпани ли?! - погледна го с тревога бай Стамен. - Какви тъпани?

     - Не чуваш ли? Думкат!… Бай Стамене, какво е това чудо? Сватба ли има в ония села отсреща, празник ли? Цяла нощ думкат.

     - Чакай, чакай! - засмя се старецът. - Ама ти за това ли?!… Павле! Ти не разбра ли какво е?… Не са тъпани, ами желки, желки в тенекии, костенурки, де! - олекна му на човека. - Баща ти не ти ли каза? Павел помисли, че отново бълнува:

     - Как желки, какви желки?! Тъпани са. Цяла нощ думкат.

     - Думкат, де, думкат. Ама ела да ги видиш отблизо, ела! Двамата застанаха над една газена тенекия и бай Стамен светна с фенера в нея. - - Хитро, а? - засмя се той. - Баща ти измисли това изобретение. Желката, като се опитва да излезе думка с корубата си по тенекията и по тоя начин плаши зайците, щото му изпоядоха фасула пущините. Аха! - засмя се от сърце старецът.

     - Ще ги пусна! - каза решително Павел и започна да обръща една след друга газените тенекии.

     - Чакай, какво правиш? Баща ти ще се сърди.

     - Ще ги пусна, чичо Стамене, всичките ще ги пусна. Тия животинки ще умрат от глад в тенекиите. Павел Патронев обръщаше тенекиите, пускаше на свобода нещастните животни, смееше се сам си говореше:

     - Тъпани, а? Ама, че тъпани! Костенурки в газена тенекия… Господи! Колко малко му трябва понякога на чавек, за да си обърне живота на опаки!… И все пак те ме поканиха! Поканиха ме на сватбата… Поканиха ме!

     ДИМИТЪР ГОНОВ